КАРЕЛ ШКОРПИЛ КАТО НЕЗАМЕНИМ УЧЕН В ЗАЩИТАТА НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРАВА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. МИСИЯТА В ДОБРУДЖА (1917 г.)

Диана Николова Маринова

Братятата Херменгилд и Карел Шкорпилови от гр. Високе Мито (Източна Чехия) пристигат в България след Освобождението (Карел е на 22 години) и стават част от най-значителната като влияние и принос за българската модернизация втора вълна от чешки дейци. И двамата са учили точни науки: Карел във физико-математическия факултет на Карловия университет в Прага, а Херменгилд естествена история в Лайпциг. Като гимназиални учители в Пловдив, Сливен, Русе, Търново и Варна те се нареждат сред първите чешки просветители на българското образователно дело.

В единствения си труд, с характер на учебник, през 1892 г. Карел и Херменгилд Шкорпилови поставят пред новите граждани на следосвобожденска България едно задължително условие за изграждане на тяхното родолюбие – опознаването и защитата на отечеството. За двамата чехи „Всякой родолюбец е длъжен да знае отечеството си: неговата природа и история, неговите средства за защита, неговия живот и стремления (както в духовно, така и в икономическо отношение), неговите преимущества и красоти, както и неговите недостатъци. С тая позиция расте любовта и предаността към родната земя”[1]. Този урок по родолюбие братя Шкорпилови прилагат всеотдайно до края на живота си, а тяхното дело ги превръща в създатели на археологическата наука в България. Голямата им заслуга към националната култура се дължи на упоритостта и изследователската страст, с която те кръстосват нашите земи за да проучат, опишат и обнародват в полза на науката и на вече свободната българска общност историческото богатство на нейните старини. По този начин Шкорпилови оставят след себе си значителен по обем научни публикации (в по-голямата си част на български език), основаните музейни сбирки в различни градове, както Варненското археологическо дружество (1901) и Археологическия музей във Варна (1906 г.).

В тази съвместна творческо-изследователска дейност на Шкорпилови, Карел има приоритет в областта на историческите и археологическите въпроси. Той извършва многобройни пътувания и разкопки из страната по своя лична инициатива и на свои разноски. Не са малко поканите за сътрудничество от страна не само на българските институции, но и на чуждестранни научни институти и учреждения – Държавният Австрийски археологически институт във Виена (негов член-кореспондент е от 1899 г.) и Руският археологически институт в Константинопол (член е от 1904 г.). Така до началото на военновременния период той е командирован в 12 експедиции за проучване на българските старини, главно по протежението на Черноморското крабрежие. Виенският институт финансира експедицицията в Северна България и Добруджа през 1897 г. и 1898 г. и разкопките през 1911 г. на градището при с. Абтаат в Добруджа (община Крушари, Добричка област), а Руският институт –   разкопките до с. Абоба и проучванията му в Преслав (1905 г.), Странджа (1911 г.) и долното течение на р. Марица (1912 г.)[2] .

Междусъюзническата война поставя на изпитание заявеното родолюбие на утвърдения вече учен Карел Шкорпил и традиционното славянофилство на чеха Карел Шкорпил. Както е известно, още от началото на своята дейност в България чешкият археолог работи съвместно с редица руски учени, а от 1888 до 1912 г. поддържа тясна и жива връзка със знаменития руски историк-византолог и археолог Фьодор Иванович Успенски (1845 – 1928)[3]. В този период част от неговата изследователска и събирателска работа продължава да се финансира от Руския археологически институт в Цариград и запазва своя чисто научен характер. През 1913 г. Шкорпил продължава проучванията си в околностите на Мидия и Виза в Турска Тракия, а през 1914 г. е командирован в присъединените към България Малко Търново и Василико (Царево)[4]. В хода на Първата световна война през 1916 и 1917 г., когато българо-руския военен сблъсък по море (бомбандировките на крайбрежна Варна) и на Добруджанския фронт се превръща в кървава реалност, Шкорпил не крие своето русофилство. В годишния си доклад пред Археологическото дружество във Варна той е лаконичен и конкретен: „Преди няколко години наши войски, командвани от германци, заклетите врагове на славянството, копаеха окопи по крайбрежните старинни валове и на античната старина Джанавара[5] против нашите руски освободители”[6]. С такава изходна позиция Карел Шкорпил става участник в организираната и финансираната от Генералния щаб на Действащата армия (ГЩ на Действащата армия) втора мащабна научно-разузнавателната експедиция през 1917 г., която трябва да защити българската националната кауза в Северна и Южна Добруджа. Същевременно той се явява единственият участник с чужд произход в състава на експедициите на ГЩ (първата е в Македония и Поморавието през лятото на 1916 г.), определен да отстоява с научни аргументи историческите права на България в Северна Добруджа.

След краха на България в Междусъюзническата война и загубата на Южна Добруджа т. н. Добруджански въпрос се превръща в „гореща” част от националната кауза на българите[7]. Успехите на Трета българска армия и на съюзниците от Четворния съюз през есента и зимата на 1916  – 1917 г., поставят на дневен ред новата политическа и стратегическа цел на политици, висши военни, дипломати и общественици в София – да се утвърдят историческите ни права и претенции върху цяла Добруджа не само по пътя на военните победи, а и със силата на вещото перо на науката. Изявени български учени и общественици отново са привлечени в организираната от ГЩ на Действащата армия и съгласувана с ръководството на Добруджанската организация научна експедиция, която в периода от април – юли 1917 г. извършва комплексно проучване на цяла Добруджа. Отначало са командировани етнографите към Първа и към Втора армия – съответно Стефан Л. Костов (от 5 декември 1916 до 13 април 1917 и от 19 юли до 2 август 1917) и Антон П. Стоилов (през януари и февруари 1917 г.), а по-късно към Трета армия е назначен Любомир Попов като специален археолог-етногроф. След проведените на 14 март 1917 г. преговори между ГЩ на Действащата армия и ръководството на организацията за национална култура „Добруджа” са определени поручик Милан Г. Марков[8] за общ отговорник-координатор на експедицията с помощниците му Драгомир Пачев (редник), д-р Иван Пенаков (военнопленник)[9] и Александър Дякович[10] – и четиримата  изтъкнати дейци на Добруджанската организация[11].

За научната експедиция в Добруджа Генералният щаб командирова още следните изследователи по направления: проф. Михаил Арнаудов – по въпросите на фолклора; проф. Стоян Романски – по въпросите на етнографията и историята; Стилиян Чилингиров, поддиректор на Народната библиотека в София, – по въпросите на културно-просветното дело; Карел Шкорпил – за археологическите ценности, Димитър Т. Страшимиров[12] и Петър Габе[13] – по общоисторически и политически въпроси и Богдан Филов, директор на Народния музей в София, който в специална мисия трябва да прибере българските ръкописи от румънската Академия на науките в Букурещ[14].

Успоредно с изследванията на терен, група български учени и общественици от София се включват със свои проучвания за Добруджа, които публикуват през 1918 г. в сборник под заглавие „Добруджа. География, история етнография, стопанско и държавно-политическо значение”, подготвен под ръководството на Михаил Арнаудов и издаден от Съюза на българските учени, писатели и художници[15]. Тези български учени са професорите Атанас Иширков със студията „Физическа география” (с. 1 – 42), Васил Златарски със статията „Историко-политическа съдба” (с. 43 – 68), Любомир Милетич със студията „Българи и румъни в техните културно-исторически отношения” (с. 69 – 118) и Владимир Моллов със статията „Държавно-политическо значение” (с. 345 – 376). В сборника „Добруджа” (1918 г.) намират място и резултатите от проучванията на четиримата учени, които с лични писма са поканени от Генералния Щаб за участие в експедицията: Михаил Арнаудов (студията „Фолклор”, с. 119 – 152), Стилиян Чилингиров (студията „Възраждане (1810 – 1878 г.), с. 153 – 190), Карел Шкорпил (студията „Старобългарски паметници”, с. 191 – 234) и Стоян Романски (студията „Народностен характер”, с. 235 – 280). Въпросната покана към тях е под общ № 3285 и е изпратена на 26 март 1917 г. от Оперативното отделение на Щаба на Действащата армия в Кюстендил. В нея се посочва крайната цел на организираната от армията мисия в Добруджа: „За да може народното дело да бъде изкарано докрай, потребно е да бъде утвърдена пред всички неоспоримостта на нашите исторически и национални права. С всички средства ние трябва да вкореним и у нашите съюзници и у нашите врагове убеждението, че извоюваните на север и на юг с толкова много кръв земи са неотделима част от общото българско отечество, за чието политическо единство еднакво, и свободни и новоосвободени българи, през вековете са се борили. В това отношение за нашите претенции за Добруджа е твърде малко направено. Потребно е да бъдат допълнени и разширени сведенията за нея, които показват историческата й принадлежност към българската държава, културно-националната й общност с българския народ, вътрешните връзки, които никога не са преставали да я свързват с нас, следователно и политическата й неотделимост от България....”[16]. Както в останалите три писма-покани, така и в тази на Карел Шкорпил конкретната задача е поставена като към родолюбец, защитаващ историческите права на българите в Добруджа: „...Ценейки вашите научни трудове и вярвайки в голямото Ви родолюбие, Щабът на Действующата армия се обръща с молба към Вас да предприемете една научна обиколка из Добруджа с цел да изследвате всички важни за нас археологически ценности, находящи се там. Вярвайки, че с готовност ще се отзовете на тая покана, Щабът очаква в най-непродължително време да съобщите за деня на тръгването си, както и от всички улеснения, от които имате нужда”[17].

Чешкият учен Шкорпил става един от общо 10^-те участника в експедицията – четиримата дейци на Добруджанската организация, четиримата учени, Д. Страшимиров и П. Габе. Началникът на ГЩ на Действащата армия полк. Иван Луков[18] предварително подписва открития му лист с дата 25 март 1917 г.[19], а отговорът на Шкорпил на писмо № 3285 е с дата 31 март с. г. В него Шкорпил изразява както съгласие за изследване на археологическите ценности в район, който отдавна проучва, така и готовност да изпълни предложената от ГЩ национална мисия: „В отговор на писмото Ви под № 3285 от 26 март т. г., чест ми е да Ви съобщя, че с готовност приемам предложението Ви за изследване археологическите ценности из северната част на Добруджа, толкова повече, че тя се пада в черноморските страни, които са главният предмет на досегашните ми изучавания. Северната Добруджа може да се счита като люлка на българската държава [курсив – Д. Н. М.], разширенията на която са означени с до днес запазени погранични окопи (Малкото герме в Добруджа, балканските окопи и Еркесията в Южна България). В Добруджа до с. Николицел предполагам е първата българска столица (виж: Известия рус[ского]. Археол[огического] института в Константинополе, т. Х. Материалы для болгарских древностей. Абоба – Плиска. Приложение ІІ, глава ХХ; Известия на Варненското археол[огическо] Д-во, кн. ІІІ. Преслав) [Посочвания – К. Ш.]. Ще замина веднага щом получа от Вас нужните открити листове; в открития лист до немските военни власти няма да бъде излишно да се прибави, че съм член-кореспондент на императорските археологически институти в Берлин и във Виена....”[20]. Следват две телеграми на полк. Иван Луков от 8 април до българския представител при германското етапно управление в Кюстенджа генерал-майор Атанас Назлъмов (1863 – 1934) и до командващия Трета армия в Бабадаг. В тях се съобщават включените в мисията имена на професорите Арнаудов, Романски и Чилингиров и на Карел Шкорпил и изискването „по заповед” към гражданските и военните власти, които да оказват същото съдействие, както на останалите участници в експедицията[21]. В приетата от Генералния щаб на 12 април телеграма, Назлъмов докладва, че Германското етапно управление разрешава с писмен документ № 6659 от 11 април пътуването на въпросните лица и, че е разпоредено да им бъдат оказани от българска страна максималните за военни условия улеснения[22].

Освен размененените утвърдителни писма и телеграми за организиране на експедицията с участието на Карел Шкорпил българските военни водят паралелна преписка от 2 април, която поставя под въпрос включването на чешкия учен в мисията. Причината за това са постъпилите при полк. Луков на тази дата сведения, обвиняващи Шкорпил в русофилство и шпионаж. Получените обвинения са в синхрон с мнението на началника на Варненския укрепен пункт генерал-майор Станю Топалов, който в шифрована телеграма от 21 април определя чешкия археолог като „върл русофил и с убеждения крайно противни на днешната Българска кауза” [23]. Създава се доста усложнена ситуация, в която генерал Луков подписва телеграма (без дата) за отмяна камандировката на Шкорпил в Добруджа и за връщане на открития му лист на началника на Укрепения пункт във Варна, а военно-полицейската секция при Щаба по заповед даже трябва да отмени планираното интерниране на Шкорпил[24]. Само намесата на останалите членове на научната мисия и тяхното навременно застъпничество възстановява доверието на началник Щаба към чешкия учен. В шифрованата телеграма от 19 април 1917 г. общият координатор на експедицията поручик Милан Марков, подкрепен от легендарния генерал- лейтенант Иван Колев[25] обявяват, че „К. Шкорпил е необходим и незаменим” и „на възможните интриги и обвинения в русофилство и шпионаж не трябва да се вярва”, затова участниците в мисията очакват разпореждането на полк. Луков той „да бъде по-скоро изпратен”[26]. В крайна сметка Шкорпил не получава само открит лист на 18 май и на следващия 19 май, близо месец по-късно от другите участници, се включва в експедицията[27]. Той е обявен от другите участници за незаменим учен, привлечен е от Висшето военно командване да работи в полза на българската национална кауза в Добруджа и този родолюбив дълг чехът-русофил изпълнява добросъвестно и пълноценно до края на военновремения период.

Експертната дейност на Карел Шкорпил в Добруджа предизвиква вниманието както на Германското етапно управление, така и на Групата Макензен[28] като причинява усложнения и допълнителни обяснения между българското и немското командване. На 16 юни полк. Константин Станчов, офицер за поръчки в Оперативното отделение на ГЩ, телеграфира от Букурещ, че Групата Макензен има сведения за започнали в неговата зона археологически разкопки от българска страна с цел изнасянето на скулптурни паметници и надписи. Групата се интересува по чия заповед и какъв е характерът на тези разкопки и настоява в подобни случаи да се взема  предварителното й съгласие или това на Германското етапно управление в Добруджа[29]. Още на следващия ден генерал-майор А. Назлъмов предава отправеното от германското управление питане за целите и местата, където „се произвеждат археологическите разкопки” и моли Щаба да даде нужните указания[30]. На 19 юни Главната квартира в Кюстендил получава от поручик Марков в Бабадаг пълната информация по зададените въпроси: „Разкопки засега не стават. По нареждане на Шкорпил прибрани са тридесет каменни надписи, зазидани в старата крепост при Каранасуф [център на община в окръг Кюстенджа – Д. Н. М.], които ще се изпратят [във] Варненския музей. Разпоредено сондажни разкопки при с. Руска Слава, които не са почнати. В Каранасуф по поръка на Шкорпил действувал учителя Панайотов. В Руска Слава [Тулченско село, населено с липованци – Д. Н. М.] ще действува поручик Икономов. Сам Шкорпил е в Николицел [сега Никулицел, окръг Тулча – Д. Н. М.], изследва и снима стари български окопи и укрепления. Частите отказват прикомандированието на учителите-войници. Моля заповед, да се дадат в разпореждане всички учители, заемащи нестроеви длъжности и всички такива от допълняющите дружини”[31].

Генерал-майор Иван Луков се подписва на 20 юни под отговорите на ГЩ с адресати в Букурещ  (полк. Станчов) и в Кюстенджа (генерал-майор Назлъмов), в които дава следните обяснения на поставените от германските съюзници въпроси: „Професор Шкорпил е наредил да се направят сондажни разкопки при с. Руска Слава, с цел да се открият и някои археологически паметници, важни за нашето минало. Разкопките още не са почнати. Същият е наредил да се приберат около 30 каменни надписи от старата крепост при Каранасуф, от същото значение и ценност за нас. Професор Шкорпил е член на научната мисия, назначена от Щаба на Действующата армия за проучване Добруджа и за неговото изпращане там Германското етапно управление е предизвестено и е дало съгласието си”[32].

Шкорпил продължава безпрепятствено още близо месец след 20 юни да проучва обектите до Николицел и Галац. На 21 юли 1917 г. телеграфира на ГЩ, че от 20 юли вече е във Варна за да обработва първата част от възложената му задача – „Старобългарските окопови укрепления в Добруджа. І. Аспаруховите лагери до Галац и Николицел”[33]. Във връзка с изработването  репродукцията към описанието на Николицелския лагер (заедно с разреза на окопите) търси съдействието на ген. Луков за нов картограф или чертожник от Варненския укрепен пункт, защото този от Щаба на Трета армия, работил в началото на август 1917 г. във Варна, е върнат обратно в Бабадаг[34]. През втората половина на октомври Шкорпил, заедно с картографа, предприема повторно пътуване в Северна Добруджа. Целта е да направи нужните допълнения на пограничните окопи, които представляват втората част от описанието на възложената му задача, както и да организира изнасянето на веществените паметници от направените вече разкопки. По тази причина иска от помощник-началника на Разузнавателната секция при ГЩ д-р Петър Орешков „да се издаде някоя заповед до надлежните военни и цивилни власти в Добруджа” с цел да се приберат „всичките старини от Добруджа временно във Варненския музей”[35]. Същевременно, поручик Орешков, към когото Шкорпил се обръща с „многоуважаемий приятелю”, а първият с „многоуважаеми учителю”, води кореспонденция с началника на Картографическия институт в София за „отлитографиране” (отпечатване) в 150 екземпляра на уговорените с Шкорпил таблици и доклад под заглавие „Старобългарските лагери – Николицелски и Галацки”[36].

По въпроса за съхранението и опазването на археологическите старини, открити от Шкорпил при разкопките в Добруджа по време на неговата научно-разузнавателната мисия, институционален интерес проявява отделението за културните учреждения и фондове на Министерството на народното просвещение (МНП). Причината за това е правно установена още в началото на войната, когато специална комисия от вещи лица към МНП изработва за военновременния период „Наредба за археолозите, етнографите и художниците при армиите и дивизиите”. С писмо на Министерството № 23867 от ноември 1915 г. Наредбата е разпратена до Щаба на Действащата армия с молба, тя да стане задължителна за археолозите, етнографите и художниците. Изрично е подчертано, че според Закона за старините, намерените антики трябва да се прибират на сигурно място (в музеите, библиотеките и други културни институти) и да бъдат поставени под непосредствения надзор и управление на надлежната и компетентна институция – Министерството на народното просвещение. Но с времето министерското нареждане започва да се заобикаля – без неговото знание ГЩ изпраща през 1916 г. редица учени в отвоюваните „нови земи”, а донесените от Букурещ стари ръкописи и книги[37], както и някои археологически материали са предадени на Академията на науките. Това според МНП е нарушение на Закона за старините и затова ресорният министър Петър Пешев се обръща към Министерството на войната (писмо № 13439 от 15 септември 1917 г.), в което моли чрез Щаба на Действащата армия да наложи неговото спазване[38]. На 18 октомври 1917 г. генерал-майор Луков обобщава събраната информация по поставените от МНП проблеми, която надлежно изпраща в Министерството на войната. Относно откритите при разкопките в Добруджа археологически паметници заявява, че те са във Варненското археологическо дружество и според Закона за старините могат да останат там на съхранение, а след тяхната научна обработка ще бъде изпратен в министерството опис, за който Карел Шкорпил лично и отдавна е уведомил Народния музей в София. ГЩаба дава уверение, че във всички случаи познава компетентността на лицата, които се обръщат към него за услуги, съдейства на всички в полза на общото народно дело, но насърчава участието на МНП в това отношение, за да не се обременява пряката му работа с научни задачи[39]. Очевидно е, че под прякото ръководство на ген. Луков организираните от ГЩ експедиции в Македония и Добруджа изпълнават не само разузнавателни, но и научни задачи, които служат както за отстояване на българщината, така и за развитието на българската историческа наука[40].

Успешните резултати от археологическите проучвания на Карел Шкорпил и откритите веществени паметници по време на командировката в Добруджа продължават партньорството му с Генералния щаб и осигуряват задграничното му пътуване с научна цел във Виена и Прага. Шкорпил отпътува „по служебна работа” с Балканския влак за Виена – Прага с документи на военен чиновник и член на мисия при Щаба на Действащата армия, издадени в края на ноември и в началото на декември 1917 г.[41]. На 12 февруари 1918 г., на официална бланка на Варненското археологическо дружество със снимка на Варненския окръжен музей, Шкорпил изпраща писмо до началника на Културния отдел при Щаба на Действащата армия в Кюстендил. В него съобщава за завръщането си от Виена и Прага и моли за съдействие при пренасянето във Варненския музей на т. н. Хамбарлийски надпис[42]: „За изучаване на старобългарските паметници край черноморските страни ми трябва и надписът, находящ се в с. Хамбарли [дн. с. Маламирово – Д. Н. М.], Къзъл Агачка [дн. Елхово – Д. Н. М.] околия, Бургаски окръг, съдържанието на който има връзка със старобългарските погранични окопи. Надписът е от византийското време и е написан върху трите страни на един четвъртит камък, който е поставен до селската чешма в с. Хамбарли. С настоящето си [писмо – Д. Н. М.] Ви моля, господин полковник, да се разпоредите за пренасянето на въпросния камък в[ъв] Варненския музей чрез Варненския укрепен пункт и то, от с. Хамбарли с кола до гарата Ямбол, и от там с железницата през Гор[на] Оряховица до Варна”[43]. Писмото е резолирано на 20 февруари 1918 г. от началника на Оперативното отделение на ГЩ полковник Стефан Нойков, който възлага пренасянето на Хамбарлийския надпис на началника на Трета дивизионна област. Освен това, издава нареждане да бъде изплатено по банков път срещу разписка все още неиздълженото Шкорпилово възнаграждение за мисията му в Добруджа (за 2 ½ месеца), което той получава на 25 март 1918 г. в размер на 1500 лв.[44].

         Получените резултати от над двумесечните археологически проучвания на Карел Шкорпил (с начало 19 май 1917 г.) като незаменим участник в Добруджанската научно-разузнавателна експедиция на ГЩ на Действащата армия, повторното пътуване в Северна Добруджа през втората половина на октомври, както  консултациите във Виена и Прага от началото на декември 1917 г., имат значение в две направления. Първото е в областта на археологическата наука, където Шкорпил разработва нови обекти в Добруджа, най-вече лагерът при с. Николицел, като продължение на историческите и археологическите си открития на старобългарски паметници по нашите земи. От направените проучвания в самия лагер, както и чрез паралели с други старобългарски обекти, особено със столицата Плиска, Шкорпил достига до основополагащия за българската медиевистика извод относно неговия прабългарски произход и пренадлежността му към времето на заселването на Аспаруховите българи. Това мнение той разширява и върху лагера до гр. Галац, който не успява да изучи така, както Николицелския. Шкорпил се оказва незаменим учен и за българските военни, като се има предвид, че окопния лагер при Николицел не фигурира в руската или частично е отбелязан в австрийската и румънската щабни карти, докато Щабът на Трета българска армия чрез своя топограф Десев се сдобива с картографическа снимка на всички открити от археолога части на изследвания от него обект[45]. Шкорпил има категорично становище за историко-политическия характер на Северна Добруджа, изказано с първото и последното изречение на неговата студия, поместена в сборник „Добруджа” (1918г.): „Досегашното политическо деление на Добруджа на южна българска и северна румънска не може да служи при научните изследвания. Цялата Добруджа трябва да се вземе като една неделима единица, каквато си е била до Берлинския конгрес [1878 г.]”[46] и „Лагерът е начало на трайната славна история на българите на Балканския полуостров”[47]. Тези изводи на незаменимия учен в Добруджанската мисия на българските военни, както изказаното на 31 март 1917 г. предварително твърдение, че „Северната Добруджа може да се счита като люлка на българската държава” продължават да са актуални и днес, предвид тенденцията на румънската историография да отрича нейното включване в пределите на Първата българска държава[48].

Второто направление е в защита интересите на българската историческа наука и музейно дело чрез изнасянето на археологически старини при разкопките в Добруджа и тяхното съхраняване във Варненското археологическо дружество. Това се дължи както на крайната добросъвестност на  Шкорпил като археолог и проявената грижовност на музеен деятел, така и на неоценимата подкрепа и разбиране на началник Щаба на Действащата армия ген. Иван Луков и на Висшето щабно командване към съхраняване на българските старини като съществена част от защитата на националната кауза. Освен това Карел Шкорпил използва различни начини за издирване и събиране на музейните ценности, еднакво ефикасни и оправдани, които в крайна сметка постъпват и остават в музейната сбирка на Варненското археологическо дружество[49]. Неговата научноизследователска и събирателска дейност по време на Добруджанската експедиция заличава всякакви предишни съмнения за лоялност към провежданата от Генералния щаб национална политика и прокарва „чист” път и без откупки на изнесените от разкопките български старини. Изграденото между Шкорпил и Щаба на Действащата армия отлично партньорство намира своето следващо проявление във втората му поверена отговорна мисия през лятото на 1918 г. – първоначалното проучване на некропола при с. Требенище (днес в Северна Македония), което се оказва забележително археологическо откритие на българските военни от времето на Класическата епоха (V – ІV в. пр. Хр.).

Този текст съставлява втора част на студията "Чешките интелектуалци Карел Шкорпил и Владимир Сис за историческите и етническите права на българите в Северна и Южна Добруджа" (стр. 290 - 302), публикувана В: Сборник "Добруджа" (34). Национална научна конференция 80 години от Крайовския договор. Българската и международната общественост за Добруджанския въпрос. Нови документи, нови прочити, нови тези, 29 септември - Тутракан, 30 септември - Добрич. 2021, с. 288 - 316.