За начало на подводната археология в света е прието случайното откриване от ловци на сюнгери на останките от корабокрушение, датирано в I в. пр. Хр., край о-в Антикитера през 1900 г. Изваждането на повърхността и транспортирането до Атина на товара на потъналия кораб – антични гръцки и римски статуи е организирано от гръцката държава с помощта на военния флот през 1901 г.

Само пет години по-късно в България е направен подобен опит. В началото на 1906 г., Варненското археологическо дружество начело с братята Карел и Хермин Шкорпил се обръща към началника на българския военноморски флот с молба да осигури водолази, с помощта на които да бъдат издирени по дъното на Варненското езеро останки от християнските рицари, загинали през 1444 г. в битката с османците край Варна. Тази инициатива е породена от сведенията, че в близкото минало местни рибари са вадели с мрежите си брони и шлемове от дъното на езерото. Идеята да се използват водолази, за провеждането на подводни археологически издирвания е била иновативна за България, тъй като първата водолазна школа в страната е организирана две години по-рано през 1904 г. От флота обаче решили да отпуснат катер, който да влачи железни куки по дъното на езерото, тъй като през 1906 г. всички водолази били заети със строежа на варненското пристанище. Няма информация дали по този начин са били намерени някакви останки от рицарите на полския крал Владислав Варненчик. На следващата година обаче при прокопаването на канала, свързващ морето с Варненското езеро са открити множество археологически останки от различни исторически епохи.

Част от писмото на братя Шкорпил до Началника на флота