След основаването на първото археологическо дружество в Сливен от Хермин Шкорпил през 1882 г., такива дружества били създадени и във Варна, София, Видин, Казанлък, Плевен, Преслав, Търново, Шумен и Разград.
Един от главните въпроси свързан с дейността на тези дружества бил, дали те могат да създават местни музеи или музейни сбирки. Този въпрос е предизвикан от стремежа на музея в София да установи пряк контрол и ръководство на работата на дружествата.

            През 1909 г. Министерството на просветата изготвило проектозакон за старините, с който се узаконява политиката на централизация. Карел Шкорпил застанал начело на борбата на дружествата за самостоятелност.

На своето годишно събрание през 1909 г. Варненското археологическо дружество решава, че в проектозакона за старините „са неуважени и напълно пренебрегнати археологическите дружества и техните музеи, които са единствените будители на любов към старините в българското население“. На събранието се решава да свика конференция на археологическите дружества в България, която да вземе отношение по обсъждания проектозакон. На свиканата във Велико Търново - Първа археологическа конференция, Карел Шкорпил твърдо отстоява тезата за самостоятелност и равноправие на археологически дружества. Под натиска на общественото мнение в страната законът за старините се приема компромисно в полза на археологическите дружества в провинцията.

Карел Шкорпил остава недоволен от постигнатото и продължил борбата за създаване на нов закон за старините с пълна децентрализация, като организирал Втора археологическа конференция, проведена през 1911 г. във Варна. На нея той предлага да се създаде Съюз на археологическите дружества със свой печатен орган. Започналите войни обаче попречили на реализирането на приетото от конференцията предложение на Шкорпил и с това наболелия и изострен спор за самостоятелност на дружествата затихнал.