След основаването на първото археологическо дружество в Сливен от Хермин Шкорпил през 1882 г., такива Дружества били създадени във Варна, София, Видин, Казанлък, Плевен, Преслав, Търново, Шумен и Разград.
Един от главните въпроси свързан с тяхната дейност е, дали те могат да създават местни музеи или музейни сбирки. Този въпрос е предизвикан от стремежа на музея в София да установи пряк контрол и ръководство над работата на Дружествата.

            През 1909 г. Министерството на Просвещението изготвило проектозакон за старините, с който се узаконява политиката на централизация. Карел Шкорпил застава начело на борбата за самостоятелност на Дружествата в страната.

На своето годишно събрание през същата година, Варненското археологическо дружество изказва мнението, че в проектозакона за старините „са неуважени и напълно пренебрегнати археологическите дружества и техните музеи, които са единствените будители на любов към старините в българското население“ и решава да свика конференция, на която да се вземе отношение по обсъждания проектозакон. На организираната Първа археологическа конференция във Велико Търново, Карел Шкорпил твърдо отстоява тезата за самостоятелност и равноправие на археологическите дружества. А под натиска на общественото мнение в страната, законът за старините се приема компромисно в тяхна полза.

Шкорпил остава недоволен от постигнатото и продължава борбата за създаване на нов закон за старините с пълна децентрализация. През 1911 г. той организира Втора археологическа конференция във Варна, на която предлага да се създаде Съюз на археологическите дружества в България, със свой печатен орган. Започналите войни обаче попречили на реализирането на приетото от конференцията предложение, с това наболелия и изострен спор за самостоятелност на Дружествата затихнал.